Зрънце от духа на будните българи – част първа

автор: доброволец в гасенето на пожара в Бистришко бранище, Витоша
снимков материал и видео: от доброволците

Реших да ви напиша тези редове,за да ви покажа светлината на прехода. Светлина чакана 22 години, подправяна многократно, вербувана и насилвана от съмнителни патриоти. Светлината, за която ви говоря сте самите вие. Младото поколение, което ме остави без дъх за около седмица горе на Витоша, с положителния заряд който носи. С фанатичната искра в очите при овладяване на пожара в Бистришко бранище. Хората, които могат да се нарекат гражданско общество, с гордо вдигнати чела и широка усмивка.
Нека да ви разкажа накратко за тези герои:

ден 1: събират се 100-тина доброволци на площада в село Бистрица, очакващи да бъдат разпределени на групи. За минута-две измъкват 30 доброволци от тълпата, които ще помагат на пожарникарите за качване на маркучите (шлангове) към огнищата. Останалите чакаме.

Чакането прераства в мъчение. Близо 3 часа седим на площата и чакаме отзвук от комисия заседаваща в кметството. През това време огъня напредва! През тези 3 часа нито един човек не си тръгна. Нито един не почна да кълне ситуацията. Напротив! Всеки се надяваше да бъде от полза, дори и само за минутка. Към 8:30 часа на площада дойде кмета на с.Бистрица. Съобщи ни, че г-н Цветанов е наредил да ни благодари и да ни освободи, но на своя отговорност кмета ще ни поведе към пожара, за да помогнем с каквото можем. Моментално се разля вълна на удовлетворение от благополучната развръзка и всички дружно тръгнахме да подсичаме бранището през маршрут доскоро познат единствено на горските обитатели и бракониерите.

Духът на тълпата сякаш зареждаше телата ни като фотоволтаична клетка. Сами се досещате, че пак никой не се отказа. След нелек 2 часов преход бяхме на билото. Седнахме да починем на един килим от тучна зелена трева. Опасенията на тълпата, започнаха да прерастват във въпроси. Всички се питахме дали кмета просто не ни разхожда из гората, за да ни омилостиви. Един от доброволците дори се провикна към него с думите: „аз искам да ме използвате!!!използвайте ме!!!“ как ви звучи? 🙂 Първосигнално всички се засмяхме дружно, но след това приехме думите му за свои. Сякаш народопсихологията беше тотално объркана или аз сънувам (си мислех). Толкова хора, готови да жертват сили и то събрани на едно място. Кмета просто нямаше избор, освен да пресрещнем пожарникарите и да направим с общи усилия пулсата (границата), която би ограничила пожара, в случай че стигне до нея. Очевидна бе уплахата и неудобството на кмета около създалата се ситуация, но благодарение любовта му към планината и вярата в младите (мое мнение), стигнахме до мястото, на което се събрахме с пожарникарите. Оказа се,че длъжностните лица са 15 с 2 моторни резачки. Като ни видяха се просълзиха и заскачаха от радост като малки деца. Очевидно бе, че без нас всичко ще е кауза пердута. Без много суета всички почнахме работа. Поради малкият набор моторни резачки в боя влизаха саморъчно направени мачете, брадви, ножове и много неподправена ярост. В желанието си да действаме максимално бързо пъхахме ръцете си на сантиметри от моторната резачка (меко казано глупаво). Лопатите се забиваха неумолимо в плътният торф, необезпокоявано натрупвал се в последните няколкостотин години. Терена беше доста стръмен и пулсата се реализираше буквално с ръце. Жените работеха наравно с мъжете. С 2 думи баба Илийца ряпа да яде пред тези българки. Надвечер имахме добре оформен коларски път с прилична денивелация, с дължина близо километър и ширина средно 2,5 метра. Идеята беше на ръка да се продължи пулсата до Бистришка река, а отгоре да се свържем с пулса прокарана от булдозери. Към 18-19 часа тръгнахме пеша към село Бистрица доволни от свършената работа. Доволни, но угрижени да не прехвърли пожара още тази нощ през браздата. Борбата тепърва предстоеше, а колектива ставаше все по-сплотен и мотивиран, с ясната визия за успешен завършек. Долу в селото пихме по бира на крак с новите ми приятели и бегом марш към леглата. Опасността растеше лавинообразно, а умората експоненциално, но за това утре…

ден 2: Село Бистрица 7:00ч. Слънцето беше изгряло отдавна, а с него започна и новият ден. Небето обаче упорито отказваше да се отърси от оранжевия оттенък, характерен за изгрева. Огънят сякаш се разрастваше, а чувството за безпомощност нарастваше. В щаба на кметството кипеше бурна подготовка за днешната мобилизация. Раздаваха се храна, вода, маски, противогази и ръкавици. Групичката, с която се движих предния ден беше на лице, но с изключение на тях и още 2-3 човека не виждах познати лица. Питах се дали хората са се разочаровали от липсата на достатъчно адреналин през деня или просто бяха заети. Спомням си едно момиче, което ми разказа как се е скарала брутално с шефа си, за да я пусне на пожара предния ден. За щастие хората никак не бяха малко, дори ми се струва, че бяха повече. Вчерашната суета беше заместена с добре премерени реакции и бързо разпределение на задълженията по отряди. Групата, в която се включих тръгна отново към пулсата, заедно с 50 пожарникари, 60 доброволци и 50 военни и служители на горското. Моторните резачки този път бяха около 20. Целта беше ясна и след кратък инструктаж потеглихме към пулсата. Днес не беше нужно да правим пътеки и да се провираме през храсталаци, тъй като пътеката от предния ден ни чакаше. Единствено тежеше сериозната денивелация, която трябваше да се преодолее и за нетренираните беше изпитание.
Около 11:00 часа се установихме в горичката, непосредствено отстояща от пулсата и не след дълго дърветата започнаха да падат под напора на моторните резачки. Гледката от падащи дървета не е много приятна, но алтернативата беше още по лоша. Пулсата се разрастваше с всяка изминала минута благодарение на доброволците и пожарникарите. Теренът не беше толкова стръмен като вчерашният и хората бяха доста по мотивирани. Едно нещо ме глождеше от вчера. Честотата на полетите на хеликоптерите. Предният ден летеше само един частен хеликоптер с обем на кофата 1,5 кубика вода. Към 15 часа се включиха и 2 военни със същия обем. Отваряйки кофата, голяма част от водата се изпаряваше преди да достигне огнището, да не говорим за смешното количество което пускаше. Ние трябваше просто да забавим огъня с наземните си действия, докато хеликоптерите го овладеят от въздуха, но уви стиковката липсваше и просеката през гората изглеждаше единствената надежда за момента. Не знам какви са техническите параметри на тези машини, но съгласете се, че те са направени да летят, а не да прекарват времето си на летището. Всички усещаха умисъл в палежа. След вчерашният опит на министъра на вътрешните работи да ни разформирова, плюс ниското КПД на вертолетите започнах да припознавам Прометей в лицето на правителството. Духа на доброволците днес се поддържаше с неизменната за 3-те години управление на генерал Борисов народна сатира. Шегувахме се,че след завършване на пътя(пулсата) ще поканим Борисов да отреже официално лентата и да подпомогнем колекцията му от трикольори. Дори един от висшите офицери-пожарникари се „опасяваше“ да не припознаят самолетите пулсата и да кацнат. С една дума всички бяхме равни и в мислите си и в действията си.

След обяд един от ръководните пожарникари ни изпрати с още един доброволец да маркираме бъдещата пулса до реката. Тук сякаш беше невъзможно да бъде прокарана ивица и за 1 седмица. Теренът беше толкова обрасъл от храсти и паднали дървета, че беше почти непроходим. Най-фрапиращият факт бе, че нямахме gps, а трябваше да маркираме дърветата и да се надяваме да е най-подходящия терен за бъдещата пулса. За щастие след известно лутане из шубраците срещнахме един от булдозеристите, който си чертаеше маршрут, но въоръжен с gps. Булдозерите бяха тръгнали от хижа „физкултурник“ и трябваше да се свържат с нас. Поради стръмният терен нашият участък трябваше да се изчисти на ръка. Обяснихме на булдозериста, че няма как да опишем нужната дъга до реката, а той ни отговори, че ще ни пресрещне в предните флангове на гората, което щеше да подари на огъня значителни количества гора, ако стигне огъня дотук разбира се. Върнахме се в горската щаб-квартира и разказахме на инспектора за проблемната ситуация. Оттам инспектора пое инициативата и понататъшната координация между хората и машините, а аз се завърнах при групата си и синята лопата, която захвърлих по-рано през деня.
Надвечер просеката се беше разрастнала и в 2-те посоки. В долният край работата беше преустановена, а в горния всеки момент трябваше да приключим и да се срещнем с булдозерите, които се чуваха отдалече. Не останахме да видим машините, тъй като радиуса образуван от падащи дървета пред тях беше 30 метра и пожарникарите ни евакуираха. В този момент пожарникарите се сетиха за военните, които бяхме оставили сутринта под една дебела сянка в гората, с добър изглед към пулсата и София. Ако щете вярвайте, но нито един армеец не вдигна дори едно клонче от земята, камо ли да хване лопата или брадва. Безочието на военните провокира не един или двама доброволци. Едно от момичетата помоли мъж и жена да й помогнат да премести един дънер. Оправданието беше, че те били ЖЕНИ и били тук по принуда. Не липсваха военни, които проспаха целия ден. Имаше такива, които си носиха червило, грим и какви ли още не инструменти за разкрасяване и най-безцеремонно ги използваха. След краткото резюме, което направих на българската армия ще си довърша мисълта, която оставих в момента на евакуацията.
Инспекторът питаше доброволци и пожарникари един след друг къде са отишли военните, докато най-накрая не се установи, че в 17:00 те просто са поели към хижа „Физкултурник“, без да оведомят ръководството. Контраста беше пълен. За капак се наложи да чакаме около 2 часа решение от щаба в село Бистрица, дали ще остават патрули през вечерта. Много от доброволците слязоха и накрая останахме шепа доброволци и пожарникарите. Към 19:30 инспектора реши да действа на своя глава и обяви отбой. В гората тъмнината нахлува много бързо, а пътеките през които минавахме и техниката която сваляхме никак не беше детска играчка. От бързане няколко пожарникаря изпуснаха пътеката, която пресякохме половин час по-късно, а алтернативата беше кошмарна за всички. Хлъзгав торф покрит с мокра шума и без да преувеличавам наклон от поне 70 градуса. Създалата се ситуация за съжаление даде плодове. Един пожарникар си счупи крака. Известно време използваше 2-ма, за да се крепи на тях, но придвижването ставаше изключително бавно. Накрая пожарникаря започна да се избутва със здравия си крак и да се влачи по земята, за да не бави групата. След епичната борба с терена се озовахме на широкия горски път на водопада. Оттук можеха да му помогнат с ATV. Тримата доброволци, които останахме, пожелахме лека нощ на пожарникарите и потеглихме към Бистрица, подпомагани от един челник и торба вицове. Краката не ни държаха, но докато се усетим бяхме на разклона, на който чакаше камион, за да ни откара до кметството. Часът беше 22:30, а очевидно никой от 2-та ми другари (единия е момиче) нямаше намерение да се отказва и утре. Отново се прибрах строшен от умора, но с усмивка на уста. Утрешният ден готвеше още по-големи предизвикателства, а утрото беше на не повече от 4 часа сън.

втора част следва!