Зрънце от духа на будните българи – част втора

продължение – към първа част

автор: доброволец в гасенето на пожара в Бистришко бранище, Витоша
снимков материал и видео: от доброволците

ден 3: Сутринта се събудих без физическа връзка с тялото си. Умората беше толкова силна, колкото гравитацията на газов гигант. В борба със себе си се сетих, че моите верни другари по лопата ще ме чакат на уговореното място и не трябва да предавам тайфата, заради няколко часа сън. Измих си зъбите и тръгнах към метрото. Облякох си и дрехи разбира се. Не за друго, а за да ми попиват потта горе в планината.Към 7:30 бяхме в кметството,където се запасихме с провизии. Две групи от по 15 човека доброволци вече бяха тръгнали нагоре. Ние трябваше да сформираме 3-та група от 15 човека и да се запътим към сърцето на пожара. Пулсата щеше да ми липсва (си мислех), но жестоко се лъжех. След кратък инструктаж тръгнахме нагоре покрай бистришка река. В гората беше доста прохладно и приятно. Животът чуруликаше, лазеше по дърветата, подскачаше и се радваше на гората. Ние също се радвахме дотолкова, че забравихме целта си. На водоема където свършва широкия път трябваше да изчакаме atv, от което трябваше да вземем 15 шланга (маркуча) и да ги качим към огнищата.

Речено сторено. Разпределихме си товара и поехме по устието на реката. След половин час стигнахме 1-вият водоем и помпата. Старшият пожарникар ни посрещна с широка усмивка, последвана от новината, че през бранището е прекаран ПЪТ. Път, който няма никаква отбранителна функция свързана с пожара, освен една единствена. По този път днес се извозвали г-н премиерът, вицепремиера Цветанов и куп други костюмирани бюрократи. Пътя според него е началото на края за този резерват и неговото предназначение ще е пагубно за гората и уникалната биосфера. Каза ни за проектите за 6 ПИСТИ В РАЙОНА. По вичко личеше, че са използвали създалата се ситуация, за да го направят, а след него е много лесно да се доразвие и урбанизира местността около него. Всички доброволци го гледахме и не можехме да повярваме на наглостта, с която борави властта. Въпреки всичко след апокалиптичните прогнози, с които ни запозна старшия ни разпредели по задачи. Девет човека останаха в неговия участък, а другите 6 поехме нагоре през морените към „чистилището“. Наричам го така, защото участъкът, към който се придвижвахме беше буферна зона, между резервата от изток, изгорялата част и резервата на запад. След още 30 минути изкачване по морените излязохме в района опустошен от пожара в предните 2 дни.

Гледката беше доста грозна. Районът наистина преобладаваше от отдавна паднали сухи дървета, но пожара беше засегнал и доста млада гора. Навсякъде беше осеяно от малки локални пожари, които бързо се разрастваха и можеха да обхванат периферията. Стигнахме малкият импровизиран лагер, състоящ се от 1 дърво и куп зелена трева. Този оазис беше заобиколен от всички страни от катранена пепел и изгорели дървета.

Тук се срещнахме с другата група, с която обединихме силите си по запазване на периферията от разрастване на нови пожарища. Имахме прокарана над километър водна връзка от помпа в горния водоем. Освен това имахме локални ручеи, от които пълнихме кофи непрестанно и обикаляхме потенциално опасните огнища.

Достъпа до определени огнища минаваше задължително през поредица от полу и напълно изгорели дървета, по които се налагаше да ходим с кофите в ръка. Дърветата можеха всеки момент да се строшат под краката ни. Когато стъпвахме по земята (някога торф), краката ни потъваха по 20-ина сантиметра в пепелта. При всяка стъпка се разнасяха кошмарни облаци пепел, от които можеха да се народят цяла армия феникси. Без противогаз или кърпа дишането беше кошмарно. С тях обаче то беше също толкова затруднено, поради тежката мараня, която се стелеше непосредствено под Черни връх. В момента, в който стигнехме определена цел и я изгасим се показваше нова. Трябваше да се действа бързо. На места влизаха в употреба шланговете. Разкачаха се връзките и се насочваха към бързоразвиващите се огнища. Слънцето нито за миг не пожела да си намери облак, зад който да се скрие. Към 13:00 часа бях адски изморен и си мислех, че никога не можем да опазим района с комплект кофи. Молехме се за дъжд, но уви дъжд нямаше. Чувствах се като Сизиф, който тикал камъка по хълма нагоре и току да го търкулне от другата страна и камъка пак се връщал на старото си място. Въпреки всичко нещата сякаш се успокояваха. Тлеещите огнища намаляха все повече. Към 13:30 дойдоха 2-ма доброволци със сандвичи от село Бистрица. Всички се нахвърлиха настървено върху манната Бистришка, а малко по късно тичахме отново с шланга към разгоряло се огнище. Един от доброволците намери малко мишле в кора от дърво. Кората беше насред терен от напълно изгоряла дървесина и почва. Сякаш огънят го беше пощадил и заобиколил. Малкото същество беше толкова уплашено, че сякаш беше препарирано. Една от доброволките го взе и го понесе към незасегнатата част от гората. На мига мишлето подскочи и се скри в гората, за да продължи живота, който е познавало преди пожара. Усмивките на всички се качиха до ушите и се изпълниха с нови сили от тази случка. След приблизително още един драматичен час района около базата беше спокоен. Не липсваха моменти, в които се карахме. Пожарите се разрастваха едновременно и беше нужна водна струя, а маркуча беше един. За щастие всичко мина благополучно, а доколкото разбрахме километър по нагоре в посоката на помпата ситуацията се усложнявала с всяка изминала секунда. Оставихме един доброволец в лагера ,а другите се затичахме към горната страна на билото. Стигнахме баража на реката изграден от пожарникарите предните дни, от който се захранваше помпата. Пушилката беше навсякъде над главите ни, а местността беше пълна с жива гора. Пренасочихме водата и опънахме шланговете по стръмното било. За нещастие то беше толкова стръмно, че помпата едва качваше вода дори до първите огнища.

Тук отново трябваше да влязат кофите в действие. Построихме живи вериги и си подавахме кофите в един доста разтеглен радиус.

Горските режеха опасните дървета, за да не ги обхванат пламъците. В страни от нашите действия се разгаряше ново огнище, на което никой не обърна внимание, (така или иначе бяхме заети с другите огнища) с изключение на един от доброволците. Той предупреди старшия пожарникар за потенциалната опастност. Всички искахме да се намесят хеликоптерите, тъй като положението малко по-малко излизаше извън контрол. След половин час района грееше, но не от чистота, а от огъня. Старшият пожарникар се опита да засече координатите на пожара с gps от gsm и да ги изпрати на щаба, за да насочат хеликоптерите насам. Оказа се, че координатите са грешни (някъде в района на Перник). За щастие сутринта интуицията ме накара да си взема моя gps. Затичах се без много да му мисля към лагера от който дойдохме. Точно преди да стигна лагера стъпих накриво и си изкълчих доста сериозно крака. След минута адреналина, с който беше заредена кръвта ми възвърна нормалните функции на ходилото и отново тичах през глава към огнището. Като пристигнах засякох координатите и ги издиктувах на старшия, който ги диктуваше на въздушния контрол. След минута надеждата се срина отново. Отново грешни резултати. Отново пращахме хеликоптерите в Перник. За щастие се оказа, че военните могат да прихванат сигнала на gps-а и изчислят координатите. Настъпи небивала еуфория. Всички ликуваха и всеки полет над главите ни очаквахме да е за нас. Пожара се разрастваше, а хеликоптерите гасяха други огнища в близост до пулсата по-нагоре от нас. Явно спасението нямаше да дойде. Отново изоставени в сублимен момент. Изведнъж един от пожарникарите се провикна: „давайте момчета да правим верига. Айде, няма да се плашите сега ще го изгасим“. Успя да ни мотивира и без да се суетим много се наредихме и започнахме да си подаваме кофите. Пожарникарят се качи най-отгоре, за да изсипва кофите върху огнения ад, а за да не му се топят обувките си сложи лопатата под краката и продължи да хвърля настървено. БЛИЗО ЧАС подмятахме кофите нагоре-надолу. Момичетата в групата подаваха тежките кофи редом с другите и нито за миг не се отказаха. В един момент, по средата на веригата, 2 дървета горяха застрашително над част от групата. Загубихме доста време в препирни. Едните искаха да се отрежат дърветата, за да не се стоварят върху ни, а други да продължим с овладяване на главния пожар, и че има доста време докато паднат. В крайна сметка овладяхме големия пожар предназначен за хеликоптерите. Сипахме 2-3 кофи на горящите дървета встрани от главния пожар, а горските се заеха с рязането им. Всички си отдъхнахме. Най-обикновенни кофи, но в ръцете на необикновенни хора предотвратиха ново бедствие. Денят беше към края си, а ситуацията беше под контрол. Имаше още доста работа през този ден, но в рамките на нормалното.  Надвечер слязохме в Бистрица развеселени и заредени от щастливата развръзка.  Събрахме се на тревата в центъра на Бистрица за по бира-две преди да се разотидем по домовете си. Виждаше се края, но утре пак трябваше да се идва. Дъжд очевидно не се очакваше и трябваше отново да заместваме майката-природа на следващия ден.

Ден 4: Събудих се със странното чувство на дежавю. Разликата от вчера беше големината и количеството на пришките по краката, пулсиращи като миниатюрни маяци в такт с пулса ми. На тръгване се оказа, че е невъзможно да нахлузя планинарските си обувки и се наложи да се екипирам с платнени маратонки. Надявах се всичко да е спокойно през днешния ден и да не се налага да галопирам по пресечения терен като предните дни. Малко преди 7:00 се бяхме натъпкали в колата на един от доброволците и пътувахме към Бистрица. След няколко минути се озовахме и в кметството, където записахме имената си в списъците за пореден ден. Направи ми впечатление шепата хора, които се бяха записали. Това беше добър знак. Явно различните подразделения пръснати по планината имаха еднаква степен на успеваемост и пожара вървеше към затихване. Нашият район на действие беше ясен от вчера. Наблюдаване на периферията на пожара и обезвреждане на потенциални огнища. Стигайки лагера над морените се оказа, че тук няма какво да се наблюдава и гаси, затова се запътихме към водоема, при който вчера гората се разгоря драматично. Старшият пожарникар днес беше друг. Според някой, тази личност е изиграла огромна роля в стиковането на професионалните екипи с доброволците. Егото не присъстваше в неговия характер.
Активните действия днес бяха по скоро пасивно обхождане на хълма. Всяко огнище, което се активизираше успявахме да неутрализираме с 2-3 кофи вода. Теренът беше доста стръмен и обрасъл с множество храсталаци. Самото придвижване ставаше много бавно и беше в наша полза, че не се палеха огнищата толкова агресивно колкото вчера. С всяко огнище се изкачвахме все по нагоре в близост до билото, където почваше района на булдозерите и пулсата. Прехвърлихме обяд. Слънцето ставаше все по-агресивно, а това вещаеше само проблеми. Огнищата започнаха да се палят все по интензивно, а терена си оставаше все така непроходим. С общи усилия обаче контролирахме нещата. В един момент на спокойствие съзряхме пушек, отстоящ доста далеч от нас на хълма. Реших да отида да проверя какво е положението. След 20-на минути успях да се добера до димящ участък от храсталаци, с големина поне 30 квадрата. Това никак не беше добре. Потенциалното огнище беше доста далече от водоема, от който черпехме вода и не беше никак лесно да се изгаси. Върнах се при групата и съобщих на старшия. Той обаче ме успокои с думите, че този район е подвластен на отряда над нас и се предполага, че ще почнат да го борят всеки момент. Още повече, че те разполагат с водоноски и куп други машини. След 30-ина минути обаче и други от доброволците се разтревожиха за потенциалната заплаха идваща над главите ни. Полковникът продължаваше да упорства и да казва, че горните патрули са длъжни да го обезвредят. Една от доброволките ни подканяше постоянно да вземем нещата в свои ръце. Проблемът беше, че водоизточника, от който черпехме вода беше малко поточе и кофите се пълнеха извънредно бавно. Ако пък решиме да пълним от водоема на помпата щеше да отнеме цяла вечност докато закараме по една кофа, а и беше съмнително дали щеше да остане вода до горе. Ще се опитам да опиша терена: от водоема до огнището ни деляха около километър терен, обрасъл с храсти, дълбоки колкото човек. За капак денивелацията на хълма беше приблизително 100-150 метра. Въпреки всичко се вслушахме в момичето и тръгнахме да гасим пожара. За нещастие малко по-късно огънят се разгоря със страшна сила. За 5 минути успя да обхване върховете на дърветата. Всички трябваше да се смъкнем на безопасно разстояние, за да не паднат дърветата върху главите ни. Точно тогава един от доброволците реши да снима. Дори се приближи още до пожара. Около 20 гърла викаха по него неистово да се връща, но той продължаваше да снима. С такава мощ се разгаряше всичко наоколо, че човекът с камерата накрая се изплаши и реши да послуша останалите. След минута-две бяхме на безопасно разстояние от пожара, но с вързани ръце. Трябваше да съобщим на полковника, а той да издейства хеликоптер възможно най-скоро. По интензивността на полетите след обяд се предполагаше, че не сме единствените, на които е станало напечено под краката. Координатите бяха подадени и се надявахме този път наистина да се отзоват. Още повече, че за това огнище са съобщили и от пулсата. На нас не ни оставаше нищо друго освен да слезем до водоема и да наглеждаме другите проблемни зони. Оттук не се виждаше пожара, но пък хеликоптерите пуснаха на 2 пъти в тази посока вода. Небето се беше смрачило доста и всички очаквахме така желания цяла седмица дъжд. Съобщиха ни, че в гр. Бухово (в близост до София) се изливат реки от небето. Това обаче не се случи при нас. Облаците се разкъсаха и за пореден път отлетяха в различни посоки. Към 15:00 часа умората си каза думата и няколко души решихме да слизаме. Другите доброволци се ослушаха, огледаха и ни последваха. По пътя надолу в близост до 1-ви лагер се беше разгоряло огнище. Цяло чудо е, че точно тогава минавахме от там, защото района беше възлов. Бързо свързахме шланговете и го изгасихме.

Точно тогава пристигна друга група доброволци, които поеха щафетата от нас. Небето отново започна да се мръщи, а през останалият път надолу всички повтаряхме думата „мащерка“, която според един от местните предизвиквала дъжда. Слизайки надолу срещнахме още купища доброволци, които се качваха нагоре. Срещнахме и много военни, за които вече ви казах, че са твърде отегчени от живота, за да помогнат с каквото и да било. Оказа се, че не е точно така. Малко по-надолу станах свидетел как 6 военни носят 150 кг помпа нагоре по пътеката. След още час и малко стигнахме до разклона, откъдето ни извозиха до кметството. Там си поговорихме за отминалия ден и за евентуалните ползи и вреди от използване на самолети и друга техника с един офицер. Той ни информира, че през този ден гората се е запалила наново сякаш от нищото на множество места, поради големите горещини. За щастие бързо са ги овладели с хеликоптерите. Преди да си тръгнем хапнахме и отидохме да пием по бира на площада. Обсъдихме отминалите дни и единодушно решихме, че трябва да поддържаме контакти едни с други. Аз лично нямаше да мога да идвам повече, защото почвах работа отново извън България, затова се отдадох на дълбоки и сърдечни прегръдки с хората от отряд „кофите“.

Тези 4 дни бяха за мен експлозия от емоции. Запознах се с хора, които само съм се надявал преди това да присъстват все още под покрива на малка България. Осъзнах, че старият манталитет си отива, а на негово място идват млади и безкрайно талантливи и борбени хора. Никога не съм губил надежда, но през тези 4 дни едно лошо събитие събра и запозна стотици добри хора. Ако една пеперуда е способна да докара дъжд в България, пърхайки с крилцата си някъде в далечна Бразилия (теория наречена – ефекта на пеперудата), то защо не всички тези хора да не са способни да докарат промяната обединени. Убеден съм, че това е само зрънце от духа на будните българи, които са все още в България и милеят за нея. Убеден съм, че този дух го притежава всеки един от вас, които четат тези редове и тепърва ще се събудят или вече са го направили. Убеден съм в правотата на теорията, че ако едно нещо се е случило веднъж (Велика България), то неминуемо ще се повтори! Не говоря за територии, а за революция на духа. Революция, която е била тласък за другите народи не веднъж и два пъти! В България никога не е имало роби и никога не сме се възползвали от хората! Парвенютата на прехода и робовладелците с неясни кукловоди ще си отидат рано или късно, а българинът ще вдигне отново гордо глава, за да продължи напред, уважаван и почитан от другите!

част от доброволците